Футболистът на Славия Сердер Сердеров се отърва от голямо наказание, след като бутна ръката на рефера Николай Йорданов и бе изгонен от него. Няколко дни се говореше, че дагестанецът може да отнесе много сериозна санкция – за една година, но в крайна сметка отнесе само два мача от Дисциплинарната комисия. Сердеров говори за трансфера си при „белите“, като призна, че в продължение на една седмица е мислел, че отива в Славия...Прага. И когато е разбрал, че отива в България, е бил шокиран. Ето интервюто на Сердеров, което той даде за предаването „Домът на футбола“ по DIEMA SPORT.

За любовта към футбола

Като малък изобщо не гледах футбол. Баща ми обаче веднъж ме взе със себе си на мач на Анжи. Тимът тогава беше във второто ниво на футбола. Не ми беше особено интересно, но той ми купи кола, чипс, други лакомства, така че спечели. Нямах търпение след две седмици да отидем пак – не заради футбола, а заради вкусните неща, които ми купуваше на стадиона. И постепенно се запалих – година по-късно започнах да тренирам и тази игра се превърна в неизменна част от живота ми…

За Махачкала

В Макачкала сега е много спокойно. Просто у хората и сега, когато чуят името на града, се проявяват асоциации с война. Народът ни е много гостоприемен. Преди обаче съвсем не беше така – беше си война, имаше терористи, много взривове, спецоперации. Спомням си още като бях съвсем малък – оттогава обичам всяка сутрин на тичам в парка до жилището ни. И буквално на 500 метра от мен в една голяма къща, явно се криеха терористи – изведнъж ги атакуваха, започна спецоперация – БТР-и, танкове, имаше стрелба, бомби, хаос. Изобщо престрелките бяха нещо обичайно за детството ми. Не обръщах внимание – сега сигурно изглежда странно, но тогава това да чувам изстрели от автомат и гърмежи ми се струваше най-нормалното нещо на света… Мнозина ще кажат, че е страшно да живееш в подобни условия, но за мен беше наистина съвсем нормално, естествено – това виждах през цялото си детство.

За ЦСКА и за Москва

Бях с юношите на Анжи на един турнир в Пятигорск. Имаше селекционери от най-големите отбори – ЦСКА , Спратак, Смена или Зенит и Академията на Коноплев или Криля Советов – една от най-добрите, ако не и най-добрата футболна школа в цяла Русия. След турнира всички ме харесаха и ме искаха, но най-настоятелни бяха от ЦСКА – самият главен селекционер Шестаков се запозна с мен и ми показа, че желанието им да ме вземат е огромно. Тогава ЦСКА тъкмо бе спечелил Купата на УЕФА и не се замислих. Отидох в Москва и вече като част от ЦСКА играхме турнир в Италия. Там ми провървя много. Победихме в единия мач с 3:0, аз вкарах и трите гола и явно съм направил впечатление на скаути на Ювентус. И веднага в Русия започна да се пише, че съм желан от Ювентус и всеки ми казваше – ти луд ли си, как можеш да откажеш на Ювентус, но не ставаше въпрос за първия отбор, а за Академията на Ювентус и то не за трансфер, а просто за пробен период. А тогава бях на 16, тренирах с първия отбор на ЦСКА, така че не съжалявам, че останах в Москва. Градът няма нищо общо с Махачкала – огромен е, има много суета показност, но аз тогава знаех малко за това. Бях част от интерната на ЦСКА и за мен Москва, че единствено кварталът, където бе интернатът – познавах единствено тези пет километра от Москва. Нямаше значение дали се намирам в Москва или Париж – важен бе само футболът.

За неосъществения голям пробив

Ситуацията ми бе наистина много странна. Защото треньорът на младежите не разчиташе на мен, не попадах в групата за мачовете на дублиращия отбор, а в същото време Леонид Слуцкий ме взимаше при мъжете. Дебютирах за ЦСКА в двубой от Шампионската лига, появих се в последните минути. След това още над 10 пъти бях в групата, но така и не влизах в игра. Самият Слуцкий, който много харесваше играта ми, ми каза, че няма как да е сигурен, че съм на ниво, след като не ми се дава шанс дори във втория отбор. Не се сърдя на никого – просто явно треньорът на дублиращия отбор имаше други разбирания и харесваше друг тип футболисти. Беше ясно, че трябва да си тръгна, за да продължа развитието си – още тогава имаше вариант да отида в Урал и на проби в ПСВ. В Айндховен ме харесаха много, но не можеха да си позволят сумата, която ЦСКА поиска да мен. Тогава от Анжи казаха, че ще ме върнат у дома… За мен бе като мечта – да си бъда вкъщи и да играя с футболисти като Роберто Карлуш, Самуел Ето`О, които бях гледал само по телевизията… И се прибрах в родината си…

За Славия и Александър Тарханов

Ще ви призная нещо – когато за първи път чух за интереса от Славия – не знаех нищо за този отбор. Всъщност бях чувал за Славия Прага и цяла седмица мислех, че отивам в Чехия, чак след това разбрах, че става въпрос за България, бях шокиран. Дойдох тук заради Александър Тарханов, защото знаех как той работи с младите. Фьодор Смолов е много добър мой приятел. В първите 5-6 години от кариерата си Смолов бе вкарал само 4-5 гола в официални мачове, много малко за нападател, тогава всички му се подиграваха. Той обаче започна да играе при Тарханов, бяха заедно за една година и той се превърна в един от най-добрите нападатели в Русия. Олег Иванов също, Подберьозкин – всеки от тях след работата си с Тарханов стана руски национал, затова и аз не искам да пропускам тази възможност. За тази година работа с него научих наистина безкрайно много.

Ще остане ли в Славия

Не знам, наистина не знам. Разбира се, желанието ми е да заиграя в по-силен отбор. Всеки иска да израства, ако се открие такава възможност, разбира се. Но се чувствам и много задължен на Славия. Тук ми бе даден шанс да се наслаждавам на футбола отново. Защото преди това в Анжи за една година бях изиграл само един мач. Тук всички ме уважават и се отнасят прекрасно с мен - от президента до домакина. Искам да им се отблагодаря, така че трансферът не е на всяка цена. В момента има интерес, има разговори, но няма нищо окончателно. Става въпрос за четири различни клуба, единият е Урал, другите три ще запазя в тайна…

Освен футбола

Свободна борба и ММА – това са другите спортове за мен. Имам много приятели, които са борци – в Дагестан това е националният спорт – няма човек там, нито един, който поне веднъж в живота си да не се е борил на тепиха. Ние имаме най-добрата школа за борци в света – световни и олимпийски шампиони – почти всичките ми приятели се занимават с борба. Затова и не пропускам състезание…

Червеният картон срещу Левски

Бях на пейката, гледах мача отстрани. И това, което виждах, бе как съдията отсъжда всички спорни и не чак толкова спорни положения в полза на Левски. А конкретно за инцидента – точно преди това имаше игра с ръка на техен футболист, фаул нямаше. При идентична ситуация обаче 30 секунди по-късно той отсъди нарушение срещу нас и не издържах. Казах му, че не е прав – затова и той ми показа жълт картон, а след това – на първо място вината е моя, държа да подчертая, случва ми се за първи път да реагирам така. Не знам, наистина не мога да го обясня, защото не мислех в този миг. Цялото напрежение от несправедливостта, от заряда, от дербито, в онзи момент не се контролирах. Автоматично замахнах, но в никакъв случай не съм искам да го удрям. Ако исках – щях да го ударя и да продължа срещу него, а не да отстъпя. Просто това бе автоматична реакция и всъщност едва го докоснах, нямаше удар, умисъл или нещо подобно. Винаги подобни неща се преувеличават и когато чух, че е възможно наказание от една година, не можех да повярвам. Щастлив съм, че санкцията ми е за два мача. Да, може би трябваше да са три или четири, но в крайна сметка благодаря, че бе взета под внимание моята гледна точка.